„Взгляд“: Балканите могат да се взривят от вулкана на войната

0
346

Балканите могат да се взривят от вулкана на войната, пише руският политолог Андрей Манчук във вестник ”Взгляд“ в материал, представен от агенция „Фокус“ без редакторска намеса.

Както знаете, на Балканския полуостров няма действащи вулкани. Това обаче не е напълно вярно. В Македония, близо до древния град Охрид, има активно фумаролово поле (вид вулканична активност – бел. прев.) с романтичното славянско име Дувало – единственият външен признак на вулканична активност на Балканите. Таблетка с надпис „Вулкан“ сочеше настрани от градините и навсякъде имаше силна миризма на сяра – все едно сме някъде из Камчатка (полуостров в Далечния Изток на Русия, известен със силната си вулканична и тектонична активност – бел.прев).

„Естествената рядкост“, както се нарича Дувало на македонски, е заобиколена от изоставени къщи. Освен това селяните бягат оттук не само заради ужасната воня. Те се страхуват, че някой ден тук ще се случи истинско изригване, имайки предвид високата сеизмична активност на този регион, където буквално всички големи градове – Сараево, Скопие, Загреб, Дубровник, Баня Лука, Любляна, Сплит, Будва, Котор, Белград – бяха засегнати от земетресения. Свикнали с бедствия, хората логично ги очакват в бъдеще – което отдавна е характерна черта на местното обществено съзнание.

След като посетихме всички бивши републики на Социалистическата федеративна република Югославия (СФРЮ) в едно пътуване, както и хвърлихме поглед върху исторически свързаната с тях Албания, бяхме убедени, че Балканите сега наистина приличат на спящ вулкан – но не в геологическия, а в социално-политическия смисъл на думата.

Получавайки независимост през деветдесетте години, те до голяма степен продължават да живеят по логиката на разрушителните процеси, които унищожават някога обединената държава, създадена след Втората световна война под егидата на Комунистическата партия и се опитват да провеждат независима политика, балансираща между интересите на Запада и Москва.

Днес това са няколко малки, отслабени и дълбоко периферни държави, въвлечени в орбитата на интересите на Европейския съюз и САЩ. Това важи дори за Словения, която първа напуска СФРЮ през 1991 г. и винаги се е считала за най-проспериращия член на семейството на югославските народи. Тя все още поддържа сравнително висок стандарт на живот в сравнение със съседите си – обаче словенската икономика страда от пълзяща деиндустриализация на фона на масово навлизане на продуктите от немски, италиански и австрийски производители, които буквално наводниха балканския пазар. Икономическата криза в края на 2000-те години и последващите антисоциални реформи доведоха до масови протести преди изборите през 2012 г. Но след тях не последваха никакви промени и днес Словения постепенно се преобразува в страна, която се опитва да се съсредоточи върху туристическия бизнес – което, разбира се, не предлага блестящи перспективи за родината на антикапиталистическия философ Жижек.

Чрез туризма Хърватия също се опитва да живее. Тя има на разположение известните курорти на Адриатическото крайбрежие, красива природа и уникални древни паметници. Това обаче не спасява страната от кризата. Високотехнологичните предприятия, изградени през ерата на СФРЮ („Литострой“, „Никола Тесла“, „Раде Кончар“ и известните корабостроителници), се сринаха или са в дълбок упадък, което държи страната в състояние на хронична системна рецесия.

Присъединяването към Европейския съюз окончателно сложи край на икономиката на деветдесетте години, която по някакъв начин оцеляваше – въпреки че този статус приятно утешава гордостта на местните националисти, които все още се гордеят с етническото прочистване на сръбското население. Жителка на Сплит с радост заяви, че вече няма нужда да храни „сърби, косовски албанци и македонци“. Тя обаче веднага се оплака, че местната младеж заминава да работи в други страни от ЕС, а нейният съпруг-инженер ни информира на руски език, че на него му се е наложило да поработи в „АвтоВАЗ“ АД в руския град Толиати.

Високите цени карат хърватите да пазаруват в Босна и Херцеговина, която е уродливият плод на Дейтънското споразумение – конфедерация на две образования под официален международен контрол, който единствен ги държи в границите на формално обединена държава.

Баня Лука, главният град на Република Сръбска, е столица, напълно независима от властите в Сараево, а Хърватско-мюсюлманската федерация на Босна и Херцеговина е разкъсвана от вътрешни противоречия, тъй като хърватите с националистически настроения искат да обособяват собствена република в нея.

Националната валута на Босна и Херцеговина – конвертируемата марка, която се равнява на сто фенти – отразява икономическата и политическата зависимост на този протекторат на Европейския съюз. Първоначално тя беше обвързана с валутния курс на германската марка, а след това с необходимата корекция към обменния курс на еврото, който го замести. Върху монети от купюри от два и пет КМ (конвертируема марка- бел.прев) (тези две букви винаги се приемат от чужденци за обозначаване на километри) е изобразен гълъб на мира с маслинова клонка в клюна му. Но реалният мир е все още далеч – жителите на страната са добре запознати с кървавите събития от деветдесетте години и два различни вида банкноти се използват в двете образувания. Въпреки че всички те са отпечатани в едни и същи фабрики в Париж и Виена – под контрола на политическите и идеологически господари на Босна и Херцеговина.

В Черна гора, за която вече говорих, се проведоха протести, ярко напомнящи реалностите на постмайданска Украйна. Бившият югославски комунист Мило Джуканович управлява тази малка страна от 1991 г. – с открития патронаж на Запада, който му прощава без проблеми обвинения в сътрудничество с мафията и всеобщата корупция. Този балкански Порошенко сега създава изкуствена черногорска православна църква, за да каже „довиждане за останалите!“ На Сърбия. И инициативата му дразни местното население, страдащо от безработица и високи цени на стоки от първа необходимост.

Черногорската икономика е поредният опит за оцеляване чрез туризма и чуждестранните заеми, за които безсрамно се разменят останките на националния суверенитет. В същото време, докато агитира жителите за влизане в НАТО, властите ги плашат със заплаха от албанските сепаратисти.

Албанският фактор е ключов проблем в Северна Македония, която наскоро беше преименувана по искане на гръцкото правителство. Тази особена държава преживя през 2001 г. гражданска война между македонската и албанската общност. САЩ са арбитър в този конфликт, като изцяло контролират региона от военната база „Бондстийл“, разположена на територията на Косово, иззета от Сърбия. Македонските власти послушно следват руслото на политиката на Вашингтон. В противен случай те са заплашени от отделяне на албано-говорящите региони, които вече се ползват с пълно самоуправление – а бедните безработни младежи се набират в редиците на престъпно-националистическите групи, които обявяват за своя цел борбата за Велика Албания.

Македонската столица Скопие е ясен пример за това до какви крайности може да стигне източноевропейският национализъм, ако не е сдържан с материални средства. В центъра на македонската столица са изградени над четиридесет паметници, които представляват апотеоза на политическия и архитектурен кич.

На първо място, това са гигантските паметници на Александър Велики и баща му Филип II, които са представени от основателите на голямата македонска държава – като по този начин предизвикват възмущение от гръцкото правителство. Освен това от камък са увековечени всички известни или напълно непознати личности, които поне донякъде участват в македонската история – от император Юстиниан и българския цар Самуил до множество представители на местното националистическо движение.

За тях бяха изразходвани около 500 милиона долара – което представлява огромна сума за малката и бедна страна.

Сърбия също е в застой – бившият метрополия на разпадащата се югославска държава, която се намира в политически шпагат между Москва и Брюксел. Столицата й, Белград, запази известна оригиналност поради изолацията и войната – за разлика от повечето други източноевропейски столици, които се развиват според модела и подобието на един неолиберален модел. Европа все още не е усвоила този древен град на брега на Дунав и Сава – макар че през миналия век го бомбардира и стреля по него три пъти. Проблемите на Сърбия обаче напълно копират проблемите на другите балкански републики. Деиндустриализацията и липсата на работни места водят до масова миграция на работещото население.


С годините тази тенденция само се засилва – въпреки факта, че местните власти се опитват да защитят вътрешния пазар от притока на чужди стоки. Но това е практически невъзможно да се направи – в края на краищата самият процес на разпадането на социалистическата Югославия беше стартиран именно с цел да се отвори пазарът й за европейски стоки и американски войски, които днес обграждат Сърбия от всички страни. А руините на унищожените през 1999 г. обекти, които все още стоят в центъра на Белград, ни напомнят за цената на неподчинението на империалистическата диктатура.

Съдбата на бившите югославски републики е подобна на сценария на забавен филм с тъжен край, характерен за известните филми на Емир Кустурица. Тридесет години независимост ги превърнаха в колонии на страните от първия свят, а постоянната икономическа криза провокира растежа на социалните противоречия, умножени от старата етническа омраза. Те се натрупват, растат – и един ден могат да избухнат във вулкана на следващата Балканска война.

Епицентър

Коментари от Фейсбук

Само заедно можем да се справим с COVID-19. Всеки един от нас е отговорен за тази борба.

Нека бъдем дисциплинирани.

Да спазваме препоръките на експертите.

Грижете се за себе си, за близките си и за околните.

Останете си вкъщи – пазете човешкия живот!

Екип на Медийна група Вис виталис

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук